Постинг
13.06.2007 12:10 -
Последната струна
Телефонът в хотелската стая иззвъня, Ваня го чу в просъница. Той продължи да звъни, от онези модерните позвънявания,
приглушено и без да дразни слуха. Ваня се обърна към телефона в широкото си легло и без да отваря очи вдигна слушалката.
- Да?
- Обажда се Тубата, парите са преведени на временната сметка, човекът с поръчката ще дойде до един час.
- Добре, прието.
Ваня стана веднага и отиде в банята. Пусна водата да тече и се огледа, изглеждаше че е време да се обръсне.
Разгледа лицето си, не изглеждаше никак стар, а просто изморен и някак повехнал. Имаше правилни и дори нежни черти.
Права и леко квадратна брадичка, изразени скули и хлътнали бузи, правилен нос и голямо чело, синьо-прозрачни очи и къса
прическа. Изми се, обръсна се и докато си слагаше от одеколона "Тройной" се усмихна. „Затова е троен, защото става и за
вътрешна смазка”, помисли си той, отпи една солидна глътка от него и се облече. Единствените дрехи, които имаше бяха черни
джинси, черно поло и черно кожено яке. Прокара пръсти по косата и седна на леглото да почака.
Точно след 20 минути на вратата тихо се почука и плик се плъзна под нея. Той стана, взе пликът и го отвори.
Съдържаше един лист, на който беше написано:
„Мерцедес E 55 AMG сребрист, номер EU 5400 МХ, сряда, Хилтън, 22:00ч”
Сгъна листа, и го прибра в плика, отиде в банята и събра в найлоновата торбичка от кофата за боклук самобръсначката си за
еднократна употреба, сапунът от мивката и кърпата, с която се беше избърсал. После дръпна плътните пердета, които
затъмняваха стаята до сега, взе си якето и се запъти към стълбището. Плати на рецепцията за нощувката и излезе от хотела.
На вън беше късна есен. Рано сутринта, малко хора се движеха в този квартал. Той винаги избираше хотел в тази част на София,
това беше мястото на всички нощни птици и тук винаги оставаш анонимен. През нощта булевардът се осветяваше слабо,
а под всяка улична лампа стояха сгушени по две три улични проститутки от малцинствата, както наричаха тук циганите.
Можеше да се намерят лесно пласьори на дрога и оръжие, а цените винаги се коментираха и винаги се стигаше до сделка.
Това място му напомняше малко за неговият квартал в Москва, само че тука имаше повече кал и повече свобода. Свърна по една
от страничните улички и повървя известно време, намери скоро една горяща кофа за боклук и пусна найлоновата торбичка вътре.
Почака десетина минути, докато гледаше небето някак тъжно схлупено над тези сгради и продължи.
Излезе на друг булевард и се запъти към спрелите таксита, качи се в най-близкото до него и каза:
- Люлин 4, блока до пожарната.
Шофьора го изгледа, запали двигателя на колата и попита.
- От къде да мина? По новото или Стамболийски?
- По новото.
Потеглиха. Ваня отвори прозореца, защото в колата беше задушлива смрад. В главата му пак се обади онази тъпа болка и той се
намръщи. Миришеше на трайна мърсотия и цигарен дим. По радиото се носеше някаква поп-фолк истерия и той просто го изключи.
Шофьора погледна невярващо, но нищо не каза. Движеха се бързо по празните булеварди и скоро стигнаха блока. Той излезе от
таксито и го изчака да тръгне, а после тръгна по пресечката от ляво. Повървя малко и стигна до блока на Украинеца. Качи се
по стълбите до четвъртия етаж и позвъня на звънеца до тежката метална врата. Отвътре се чу мъжки глас:
- Момент.
След малко вратата се отвори и през нея се показа Украинеца. Беше със среден ръст, русолява оредяваща коса и зелени малки очи. Отвори по-широко малките си очи и каза:
- Коля! Влизай.
Ваня влезе и го последва по коридора към мърлявата стая, която украинеца наричаше свой кабинет. Вътре беше задушно и опушено,
миришеше на мухъл и водка, от което го заболя главата още повече, от онези тъпите болки, в които не знаеш от къде точно те
боли, но това те изморява и те кара да обръщаш внимание още повече на болката.
- Ще пиеш ли една водка? – Попита украинеца, като се повдигна на пръсти и седна на ръба на старото ученическо бюро,
върху което беше поставил стъкло, специално изрязано за бюрото.
Такъв си беше Украинеца, педантичен вехтошар от еврейски произход, избягал от Русия 1996-та година защото отказал на
бивши партийни лидери да им свърши работа безплатно. През целият си живот той се беше занимавал с подготовката и изпълнението
на фалшифицирани документи. В това число кредитни карти, всякакви паспорти, визи и всичко, което днес може да ти осигури
чисто нов живот. Освен, че познаваше всички фалшификатори, хакери, администратори на банкови и телекомуникационни бази данни
и чиновници в посолствата, неговият контингент на познанства включваше хора, които дърпат конците по нечие нареждане,
но са достатъчно податливи на неговия способ за да бъдат купени.
- Не, дошъл съм да платя. Готов ли си с поръчката? – Отговори Ваня и седна на износената кожена табуретка.
- Готов съм, но не са тук, ще ти ги пратя, когато получа превода.
- Нося ти парите сега, няма да има превод, искам да ги взема сега.
Украинеца повдигна едната си вежда, усмихна се и излезе от стаята.
Ваня погледна ръцете си и си спомни колко малка и крехка е ръчичката на Аня. Толкова малка и почти прозрачна,
приличаше на нереално малка ръка, която през цялото време се чудиш дали всичко си има и как е възможно да съществува такова
изящество.
Всичките пъти, когато той беше виждал дъщеря си бяха само два. А, моментът в който я държа за ръката за него беше и моментът,
в който той разбра, че сърцето му ще се пръсне, ако остави тази ръка да порасне без него. В този момент поиска и нов живот,
нова самоличност, нови цели и най-вече семейство. Заради нея беше готов да промени всичко у себе си и да изгради нов свят,
в който тя да живее близо до него.
Нелепо е как съдбата понякога ти подарява смисъл на живот, как без да те пита те поставя в роля, която никога не би помислил,
че искаш да изиграеш. Нищо и никаква игра, в която сам не вярваш, че би играл изобщо е способна да постави началото на
същински глобални намерения и да ти отвори широко вратата за съществено нови мечти. Това ли е да си щастлив?
Да стоиш в мърлявия кабинет очакващ новото си бъдеще да влезе и да те остави да го последваш. Вече нов, вече осезаемо.
Когато преди шест години пристигна тук, знаеше, че започва от начало. Нов живот, хранещ го със състоянието да се усеща значим.
Тук руснаците имаха слава на силни хора. Хора, които не се съобразяват с дребните риби. А, дребните риби от своя страна
разбираха колко са дребни, само при среща с гиганти. Пазарът беше малък за да се търси място за всички, но работа за него имаше.
Винаги имаше нужда от чистачи, които да почистят пътя пред големите риби.
Когато се запозна с Йоана, той знаеше, че е съпругата на негов клиент. Наредиха му да я закара до Бояна, за да не присъства на пиянската
оргия по случай празнуването на руската нова година в напудреният пет звезден хотел. Мадамата си я биваше, а и през цялото време се смееше в
автомобила на някакви нейни шеги, които той не разбираше. След като минаха покрай резиденцията на бившият социалистически държавен глава, тя
го помоли да спре, защото и е станало лошо. Той спря, не му се чистеше колата, ако тя повърнеше вътре. Тя излезе и побягна през малката горичка.
„Бляд!” – каза си Ваня и се втурна след нея. Настигна я бързо, едва беше минала първите дървета. Хвана я за скъпото кожено палто и тя се спъна,
полетя напред и падна точно пред краката му.
- Кучка! – Изкрещя Ваня докато падаше върху нея.
- Изчукай ме тука. – Почти умолително му прошепна тя в лицето.
- Ти си ненормална развратна жена! – Продължи да крещи той.
- Изчукай ме като развратна жена тогава. – Каза тя и го облиза по лицето.
Дъхът и силна смесица от мартини и скъп парфюм го заля мигновено. Думите и сграбчиха мозъкът му и той усети как слабините му ще експлодират.
Скочи на крака и я хвана за косата, помъкна я през снега и храстите към колата. Тя скимтеше като куче и запълзя след него на колене, след секунда го
хвана за глезена. Той се спря и се обърна към нея, тогава му падна пердето окончателно. Тя изпълзя с гръб към него, досвлече коженото си палто,
полепнало със снежни топчета и оголи закръгленият си невероятен задник.
Наистина я изчука като развратна жена, брутално и пошло, а тя не спря да скимти и стене. И колкото по-силно я чукаше, толкова по-добре и ставаше.
Вагината и го беше захапала като със зъби и го караше да засилва тласъците си все повече. Изпразни се в нея като животно, не му пукаше вече
какво ще усети нито той, нито тя. После се изправи и със смъкнати дънки продължи да я влачи към колата. Натика я вътре, през задната врата,
заключи вратата и се закопча. Подкара към Бояна, а през цялото време в умът си крещеше „Бляд! Бляд! Бляд!”
Когато пристигнаха я нарами и я стовари пред луксозният дървен портал. Позвъня, след минута се показа икономът.
- Прибери я, много е пияна.
- Много добре, господине.
Тогава, когато се качи отново в колата не подозираше как целият негов свят вече ще се промени. Изпсува още веднъж и подкара обратно към пет
звездният напудрен хотел.
След три месеца пак я видя и пак трябваше да я закара, след партито на всички руски съпруги. Но този път беше различно.
Тя седна на задната седалка и дума не продума съвсем до преди да слезе пред портала на крепостта, в която живееше. Обърна се към него,
стъпила с единият крак на улицата и тихо каза:
- Бременна съм и ще го родя.
Прилоша му, главата го блъсна още преди тя да затвори вратата на автомобила. Искаше му се да изпсува, но не можа. В мозъкът му нещо гореше
и той се насили да подкара колата. Само два завоя след това спря и повърна, без да слиза от колата. Остана така няколко минути,
на затворена врата и включен двигател. Мразеше се, себе си повече от нея. А, нея колко я мразеше само, никога не бе предполагал,
че може да мрази така. Обеща си да не мисли за това, то не само му пречеше, той просто не беше човек с такава мисъл в главата си.
После си спомни как отиде при Украинеца и плати, за да получава записите от нейният мобилен телефон. Вечер в хотелската стая ги
слушаше и търпеливо чакаше да му дойде времето на онзи момент, в който той ще знае какво да прави. Разбра кога ще ражда и нае апартамент
точно пред луксозната гинекологична клиника. Две денонощия чакаше удобно, с бинокъл в ръка, седнал зад щорите на стаята с изглед към парадният
вход на клиниката. Дочака я да излезе и видя малкото вързопче в ръцете и. Пак го блъсна главата и той осъзна, че вече не я мрази, а цялата му
омраза е вече само към себе си. Край, той нищо не можеше да направи. Там на парадният вход, сгушено в пелените, спеше неговото дете.
Тази мисъл го обърка и изуми.
- Мамка му! - Изпсува на глас
Напи се сам и после забрави. Обеща си пак да не мисли за това. Работеше все така усърдно, но вече без хъс.
Запозна се с Аня, на нейният четвърти рожден ден. Семейството организираха детско увеселение в зоопарка. Поканиха го като охрана на малката Аня.
Тя беше вълшебна, по-красиво нещо никога не може да съществува. Погледна я в очите и изстина. Очите и бяха точно копие на неговите, но неописуемо
нежни и наивни. Държеше я за ръка и докато отиваха към останалите деца. С всяка следваща стъпка, към площадката с клоуните и тортата, за него беше
преломна. И сякаш ръката и така наивно сгушена в неговата жигосваше мозъкът му с непознат възторг.
Украинецът влезе в стаята и му подаде пакета. Ваня бръкна във вътрешният джоб на якето си и извади пликът с пачките от по сто евро, остави
го на коляното си и отвори пакета. Вътре имаше два самолетни билета за Лондон, два британски паспорта, два ключа – единият за автомобил,
другият за брава, найлоново пликче с две-три кредитни карти и малко листче съдържащо на ръка написани номер на паркинг и адрес.
Прегледа добре паспортите и билетите и подаде на Украинеца пликът с парите.
Когато излезе от входа на блока, навън валеше ситен дъжд. Той вдигна яката на якето си и се запъти към булеварда.
Качи се пак в първото му попаднало такси и нареди на шофьора да кара към центъра. Слезе на първият му се изпречил магазин с луксозна
витрина и мъжки костюми зад нея. И малко по-късно излезе от магазина, облечен с елегантно тъмно сиво вълнено палто, изискан спортен
костюм и кожено куфарче в същият цвят с палтото. Докато спираше следващото такси си помисли как ли изглежда сега, понечи да се огледа в
някоя витрина, но бързо се отказа от тази идея и скочи в таксито. Върна се пак в онзи квартал, който е рай ако искаш да останеш анонимен
и преди да наеме новата стая, купи от рецепцията кутия мини пури, батерийка от волт и половина и една химикалка. Качи се в стаята си на
третият етаж и се съблече по бельо. Седна на стола пред тоалетката и извади химикалката, кутията с мини пурите и батерийката. Разопакова
кутията с пурите и извади отвътре една пура, която беше в тръбичка с капаче от твърдо алуминиево фолио. Извади пурата, проби с химикалката
няколко дупки в тръбичката, след това разглоби химикалката, извади пружината от нея, приготви и батерийката до тях и легна да поспи.
Беше гладен, но това нямаше значение, важното беше да отмине тъпата болка в главата му.
Събуди се и погледна навън, беше вече тъмно. Беше спал целият ден. Коремът му нададе вой и той побърза да се измие и облече.
Плати за стаята и тръгна към най-близкият ресторант. Помисли си, че хубавото на българите им е това, че на всяка улица можеш да
намериш поне един ресторант, който да те нахрани много прилично. Баровете бяха много по-малко от ресторантите и не трябва да си богат,
за да си позволиш да вечеряш само навън. Видя близката пицария и влезе вътре. Имаше един час на разположение за вечеря. Избра си голяма
пица с много сирене и кашкавал и голяма бутилка минерална вода. Огледа се. Хора имаше, но обичайните лица за този квартал. Предимно проститутки
и тук-таме някой навъсен младеж. Това кално време се беше изписало на лицата на всички и всеки някак безжизнено човъркаше по чинията си,
подпрял морно лакти на дървените маси, с малки китайски покривки и малки вази с изкуствени цветя. Докато чакаше пицата си помисли, че сигурно
ще се сети някога за този свой живот. Прииска му се да пие една водка за всичко това и да го изпрати подобаващо да си ходи по пътя.
После се отказа от тази си идея, не искаше да мирише на алкохол, не искаше да пие изобщо преди да види Аня, а сигурно и никога повече.
Пицата дойде и той бавно я разряза, изчака да изстине и я изяде. Не бързаше за никъде. После плати и се качи в следващото такси.
Харесваше му, че изглежда различно, за първи път обличаше костюм и му хареса усещането на тези дрехи.
Пристигна пред хотел Хилтън десет минути преди десет часа. Влезе уверено през входа на хотела и се отправи към бара. Поръча си един
сок и чаша лед. Взе си двете чаши сам и седна така, че да вижда паркинга от мястото си.
Сребристият мерцедес беше там, на десетина метра от матовото стъкло, зад което седеше и той. Извади от джоба си надупчената тръбичка
от пурите и пъхна батерийката вътре, извади от чашата си парче поразтопен лед, подържа го малко в устата си, докато доби необходимият размер,
пъхна пружинката и преди да затвори тръбичката с капачето, сложи и леда, така, че да притисне пружината достатъчно. После стана от
мястото си и минавайки през бара, каза:
- Връщам се след минута, забравих си нещо в колата. Пригответе ми едно капучино докато се върна.
Барманът кимна разбиращо и продължи да реже нещо зад бара.
Ваня излезе и с уверена крачка се отправи към паркингът на хотела, след секунди беше зад сребристия мерцедес. С едно движение отвори капачето,
а с другата ръка развинти капачката на резервоара. Бръкна в джоба си и пусна тръбичката от мини пурата в улея на резервоара, после завинти
пак капачката и побутна капачето, което услужливо зае старото си място.
Имаше на разположение около две минути, преди , ледът от тръбичката за мини пурите да се стопи и да се смеси с горивото.
Пружината щеше да се изправи, целяща да достигне нейната оптимална дължина, а тогава просто щеше да даде контакт с металът на фолиото.
Щеше да се получи късо съединение, пружината за част от секундата щеше да светне като реотан и цялото съдържание на резервоара щеше да избухне.
Върна се в бара и седна на същата маса. Капучиното дойде веднага с неговото сядане и той се загледа в пяната му. Изведнъж онази болка в
главата му се появи, буквално от нищото, обхвана мозъкът му за секунди и го накара да гледа в ума си как задната врата на сребристия мерцедес
се отваря и от колата се показва детска ръка облечена в жълто яке на вафлички, после се показа лицето на Аня и с големите си сини очи
поглежда хотела. Усети сърцето си в гърлото, искаше да извика, но нещо го душеше, а тогава автомобилът избухна, като подхвърли детското
телце като парцалена кукла и го стовари по очи точно пред краката на Ваня.
Той отлепи очи от пяната и погледна непокътнатият сребрист мерцедес. Той беше точно там на десетина метра от неговият прозорец.
И въпреки, че гледаше към автомобилът, мисълта му
продължи с ужасяваща скорост да му показва картини, които той не помнеше. Или не че не помнеше, а никога не е знаел, че вижда.
Видя първото си убийство по поръчка. Апартамент в скъп хотел и гол мъж в огромното легло. Някъде чуваше писъци на жена, а той
виждаше очите на жертвата. Оцъклен в него, неспособен да издаде звук. Видя страхът в очите му, ужасът от собствената преценка на жертвата
за момента. Видя, че мъжът, който щеше да умре се напикава и огромна жал стегна сърцето на Ваня.
„Това ли убивам аз? Пикльовци.”
Застреля го, докато гледаше очите му и в гърдите му се скъса първата струна, която държеше нещо безценно. После видя следващата
си жертва и следващата, всичките умоляващи с онзи оцъклен поглед в него. Всичките те се оглеждаха в очите му и късаха следващата
струна. Но в моментът, в който той натискаше спусъка, той разбираше, че ги обича. Обича ги, защото го изграждат. Късат всички онези
безсмислени струни и заради тези моменти той ги убиваше. Хем му взимаха нещо безценно, хем му даваха свобода. После пак видя
сребристият мерцедес и детската ръка в жълто яке, видя и лицето на Аня. В него нямаше страх. Имаше само наивност и любопитство.
Последва картина от моменти със своите жертви. Гърмежи, писъци, кръв, струна след струна се късаше вече със звук. Нещо стържеше по
сърцето му, сякаш закрепен предмет поддава от собствената си тежест и полита по стълбище със скърцащ звук.
Болката в главата му го завладя напълно. Той видя как наистина сребристият мерцедес отваря задната си врата.
Видя детската ръка в жълто яке на вафлички. Не искаше да гледа вече, той знаеше какво ще види. Искаше да се втурне и да
умре с нея, но не можеше да помръдне. Мозъкът му продължаваше да прожектира с ужасна скорост картина след картина, като всяка
следваща обръща нещо в сърцето му и предметът беше готов да се срине, помитащ по пътя си всяка любов, всяка болка, всяка тъга и всичко човешко.
„Колко струни има по дяволите?” – Помисли си той и видя лицето на Аня, ококорените и красиви негови очи.
Чу се гръм, прозорците хотел „Хилтън” избухнаха и се посипаха по алеите. Хората превити на кълбо пазеха главите си и не
смееха да погледнат какво става. Но пред прозореца на бара седеше млад господин, чието лице беше цялото с набити матирани стъкла,
а той беше втренчен в детска ръка, нежна и почти прозрачна, с малки капчици кръв по нея. Детското трупче беше легнало по очи в
нехарактерна поза, протегнала малката си ръчичка през изкривената дограма от витрината на дневният бар.
Ваня вече знаеше колко струни е имал в сърцето си, но това вече нямаше никакво значение.
приглушено и без да дразни слуха. Ваня се обърна към телефона в широкото си легло и без да отваря очи вдигна слушалката.
- Да?
- Обажда се Тубата, парите са преведени на временната сметка, човекът с поръчката ще дойде до един час.
- Добре, прието.
Ваня стана веднага и отиде в банята. Пусна водата да тече и се огледа, изглеждаше че е време да се обръсне.
Разгледа лицето си, не изглеждаше никак стар, а просто изморен и някак повехнал. Имаше правилни и дори нежни черти.
Права и леко квадратна брадичка, изразени скули и хлътнали бузи, правилен нос и голямо чело, синьо-прозрачни очи и къса
прическа. Изми се, обръсна се и докато си слагаше от одеколона "Тройной" се усмихна. „Затова е троен, защото става и за
вътрешна смазка”, помисли си той, отпи една солидна глътка от него и се облече. Единствените дрехи, които имаше бяха черни
джинси, черно поло и черно кожено яке. Прокара пръсти по косата и седна на леглото да почака.
Точно след 20 минути на вратата тихо се почука и плик се плъзна под нея. Той стана, взе пликът и го отвори.
Съдържаше един лист, на който беше написано:
„Мерцедес E 55 AMG сребрист, номер EU 5400 МХ, сряда, Хилтън, 22:00ч”
Сгъна листа, и го прибра в плика, отиде в банята и събра в найлоновата торбичка от кофата за боклук самобръсначката си за
еднократна употреба, сапунът от мивката и кърпата, с която се беше избърсал. После дръпна плътните пердета, които
затъмняваха стаята до сега, взе си якето и се запъти към стълбището. Плати на рецепцията за нощувката и излезе от хотела.
На вън беше късна есен. Рано сутринта, малко хора се движеха в този квартал. Той винаги избираше хотел в тази част на София,
това беше мястото на всички нощни птици и тук винаги оставаш анонимен. През нощта булевардът се осветяваше слабо,
а под всяка улична лампа стояха сгушени по две три улични проститутки от малцинствата, както наричаха тук циганите.
Можеше да се намерят лесно пласьори на дрога и оръжие, а цените винаги се коментираха и винаги се стигаше до сделка.
Това място му напомняше малко за неговият квартал в Москва, само че тука имаше повече кал и повече свобода. Свърна по една
от страничните улички и повървя известно време, намери скоро една горяща кофа за боклук и пусна найлоновата торбичка вътре.
Почака десетина минути, докато гледаше небето някак тъжно схлупено над тези сгради и продължи.
Излезе на друг булевард и се запъти към спрелите таксита, качи се в най-близкото до него и каза:
- Люлин 4, блока до пожарната.
Шофьора го изгледа, запали двигателя на колата и попита.
- От къде да мина? По новото или Стамболийски?
- По новото.
Потеглиха. Ваня отвори прозореца, защото в колата беше задушлива смрад. В главата му пак се обади онази тъпа болка и той се
намръщи. Миришеше на трайна мърсотия и цигарен дим. По радиото се носеше някаква поп-фолк истерия и той просто го изключи.
Шофьора погледна невярващо, но нищо не каза. Движеха се бързо по празните булеварди и скоро стигнаха блока. Той излезе от
таксито и го изчака да тръгне, а после тръгна по пресечката от ляво. Повървя малко и стигна до блока на Украинеца. Качи се
по стълбите до четвъртия етаж и позвъня на звънеца до тежката метална врата. Отвътре се чу мъжки глас:
- Момент.
След малко вратата се отвори и през нея се показа Украинеца. Беше със среден ръст, русолява оредяваща коса и зелени малки очи. Отвори по-широко малките си очи и каза:
- Коля! Влизай.
Ваня влезе и го последва по коридора към мърлявата стая, която украинеца наричаше свой кабинет. Вътре беше задушно и опушено,
миришеше на мухъл и водка, от което го заболя главата още повече, от онези тъпите болки, в които не знаеш от къде точно те
боли, но това те изморява и те кара да обръщаш внимание още повече на болката.
- Ще пиеш ли една водка? – Попита украинеца, като се повдигна на пръсти и седна на ръба на старото ученическо бюро,
върху което беше поставил стъкло, специално изрязано за бюрото.
Такъв си беше Украинеца, педантичен вехтошар от еврейски произход, избягал от Русия 1996-та година защото отказал на
бивши партийни лидери да им свърши работа безплатно. През целият си живот той се беше занимавал с подготовката и изпълнението
на фалшифицирани документи. В това число кредитни карти, всякакви паспорти, визи и всичко, което днес може да ти осигури
чисто нов живот. Освен, че познаваше всички фалшификатори, хакери, администратори на банкови и телекомуникационни бази данни
и чиновници в посолствата, неговият контингент на познанства включваше хора, които дърпат конците по нечие нареждане,
но са достатъчно податливи на неговия способ за да бъдат купени.
- Не, дошъл съм да платя. Готов ли си с поръчката? – Отговори Ваня и седна на износената кожена табуретка.
- Готов съм, но не са тук, ще ти ги пратя, когато получа превода.
- Нося ти парите сега, няма да има превод, искам да ги взема сега.
Украинеца повдигна едната си вежда, усмихна се и излезе от стаята.
Ваня погледна ръцете си и си спомни колко малка и крехка е ръчичката на Аня. Толкова малка и почти прозрачна,
приличаше на нереално малка ръка, която през цялото време се чудиш дали всичко си има и как е възможно да съществува такова
изящество.
Всичките пъти, когато той беше виждал дъщеря си бяха само два. А, моментът в който я държа за ръката за него беше и моментът,
в който той разбра, че сърцето му ще се пръсне, ако остави тази ръка да порасне без него. В този момент поиска и нов живот,
нова самоличност, нови цели и най-вече семейство. Заради нея беше готов да промени всичко у себе си и да изгради нов свят,
в който тя да живее близо до него.
Нелепо е как съдбата понякога ти подарява смисъл на живот, как без да те пита те поставя в роля, която никога не би помислил,
че искаш да изиграеш. Нищо и никаква игра, в която сам не вярваш, че би играл изобщо е способна да постави началото на
същински глобални намерения и да ти отвори широко вратата за съществено нови мечти. Това ли е да си щастлив?
Да стоиш в мърлявия кабинет очакващ новото си бъдеще да влезе и да те остави да го последваш. Вече нов, вече осезаемо.
Когато преди шест години пристигна тук, знаеше, че започва от начало. Нов живот, хранещ го със състоянието да се усеща значим.
Тук руснаците имаха слава на силни хора. Хора, които не се съобразяват с дребните риби. А, дребните риби от своя страна
разбираха колко са дребни, само при среща с гиганти. Пазарът беше малък за да се търси място за всички, но работа за него имаше.
Винаги имаше нужда от чистачи, които да почистят пътя пред големите риби.
Когато се запозна с Йоана, той знаеше, че е съпругата на негов клиент. Наредиха му да я закара до Бояна, за да не присъства на пиянската
оргия по случай празнуването на руската нова година в напудреният пет звезден хотел. Мадамата си я биваше, а и през цялото време се смееше в
автомобила на някакви нейни шеги, които той не разбираше. След като минаха покрай резиденцията на бившият социалистически държавен глава, тя
го помоли да спре, защото и е станало лошо. Той спря, не му се чистеше колата, ако тя повърнеше вътре. Тя излезе и побягна през малката горичка.
„Бляд!” – каза си Ваня и се втурна след нея. Настигна я бързо, едва беше минала първите дървета. Хвана я за скъпото кожено палто и тя се спъна,
полетя напред и падна точно пред краката му.
- Кучка! – Изкрещя Ваня докато падаше върху нея.
- Изчукай ме тука. – Почти умолително му прошепна тя в лицето.
- Ти си ненормална развратна жена! – Продължи да крещи той.
- Изчукай ме като развратна жена тогава. – Каза тя и го облиза по лицето.
Дъхът и силна смесица от мартини и скъп парфюм го заля мигновено. Думите и сграбчиха мозъкът му и той усети как слабините му ще експлодират.
Скочи на крака и я хвана за косата, помъкна я през снега и храстите към колата. Тя скимтеше като куче и запълзя след него на колене, след секунда го
хвана за глезена. Той се спря и се обърна към нея, тогава му падна пердето окончателно. Тя изпълзя с гръб към него, досвлече коженото си палто,
полепнало със снежни топчета и оголи закръгленият си невероятен задник.
Наистина я изчука като развратна жена, брутално и пошло, а тя не спря да скимти и стене. И колкото по-силно я чукаше, толкова по-добре и ставаше.
Вагината и го беше захапала като със зъби и го караше да засилва тласъците си все повече. Изпразни се в нея като животно, не му пукаше вече
какво ще усети нито той, нито тя. После се изправи и със смъкнати дънки продължи да я влачи към колата. Натика я вътре, през задната врата,
заключи вратата и се закопча. Подкара към Бояна, а през цялото време в умът си крещеше „Бляд! Бляд! Бляд!”
Когато пристигнаха я нарами и я стовари пред луксозният дървен портал. Позвъня, след минута се показа икономът.
- Прибери я, много е пияна.
- Много добре, господине.
Тогава, когато се качи отново в колата не подозираше как целият негов свят вече ще се промени. Изпсува още веднъж и подкара обратно към пет
звездният напудрен хотел.
След три месеца пак я видя и пак трябваше да я закара, след партито на всички руски съпруги. Но този път беше различно.
Тя седна на задната седалка и дума не продума съвсем до преди да слезе пред портала на крепостта, в която живееше. Обърна се към него,
стъпила с единият крак на улицата и тихо каза:
- Бременна съм и ще го родя.
Прилоша му, главата го блъсна още преди тя да затвори вратата на автомобила. Искаше му се да изпсува, но не можа. В мозъкът му нещо гореше
и той се насили да подкара колата. Само два завоя след това спря и повърна, без да слиза от колата. Остана така няколко минути,
на затворена врата и включен двигател. Мразеше се, себе си повече от нея. А, нея колко я мразеше само, никога не бе предполагал,
че може да мрази така. Обеща си да не мисли за това, то не само му пречеше, той просто не беше човек с такава мисъл в главата си.
После си спомни как отиде при Украинеца и плати, за да получава записите от нейният мобилен телефон. Вечер в хотелската стая ги
слушаше и търпеливо чакаше да му дойде времето на онзи момент, в който той ще знае какво да прави. Разбра кога ще ражда и нае апартамент
точно пред луксозната гинекологична клиника. Две денонощия чакаше удобно, с бинокъл в ръка, седнал зад щорите на стаята с изглед към парадният
вход на клиниката. Дочака я да излезе и видя малкото вързопче в ръцете и. Пак го блъсна главата и той осъзна, че вече не я мрази, а цялата му
омраза е вече само към себе си. Край, той нищо не можеше да направи. Там на парадният вход, сгушено в пелените, спеше неговото дете.
Тази мисъл го обърка и изуми.
- Мамка му! - Изпсува на глас
Напи се сам и после забрави. Обеща си пак да не мисли за това. Работеше все така усърдно, но вече без хъс.
Запозна се с Аня, на нейният четвърти рожден ден. Семейството организираха детско увеселение в зоопарка. Поканиха го като охрана на малката Аня.
Тя беше вълшебна, по-красиво нещо никога не може да съществува. Погледна я в очите и изстина. Очите и бяха точно копие на неговите, но неописуемо
нежни и наивни. Държеше я за ръка и докато отиваха към останалите деца. С всяка следваща стъпка, към площадката с клоуните и тортата, за него беше
преломна. И сякаш ръката и така наивно сгушена в неговата жигосваше мозъкът му с непознат възторг.
Украинецът влезе в стаята и му подаде пакета. Ваня бръкна във вътрешният джоб на якето си и извади пликът с пачките от по сто евро, остави
го на коляното си и отвори пакета. Вътре имаше два самолетни билета за Лондон, два британски паспорта, два ключа – единият за автомобил,
другият за брава, найлоново пликче с две-три кредитни карти и малко листче съдържащо на ръка написани номер на паркинг и адрес.
Прегледа добре паспортите и билетите и подаде на Украинеца пликът с парите.
Когато излезе от входа на блока, навън валеше ситен дъжд. Той вдигна яката на якето си и се запъти към булеварда.
Качи се пак в първото му попаднало такси и нареди на шофьора да кара към центъра. Слезе на първият му се изпречил магазин с луксозна
витрина и мъжки костюми зад нея. И малко по-късно излезе от магазина, облечен с елегантно тъмно сиво вълнено палто, изискан спортен
костюм и кожено куфарче в същият цвят с палтото. Докато спираше следващото такси си помисли как ли изглежда сега, понечи да се огледа в
някоя витрина, но бързо се отказа от тази идея и скочи в таксито. Върна се пак в онзи квартал, който е рай ако искаш да останеш анонимен
и преди да наеме новата стая, купи от рецепцията кутия мини пури, батерийка от волт и половина и една химикалка. Качи се в стаята си на
третият етаж и се съблече по бельо. Седна на стола пред тоалетката и извади химикалката, кутията с мини пурите и батерийката. Разопакова
кутията с пурите и извади отвътре една пура, която беше в тръбичка с капаче от твърдо алуминиево фолио. Извади пурата, проби с химикалката
няколко дупки в тръбичката, след това разглоби химикалката, извади пружината от нея, приготви и батерийката до тях и легна да поспи.
Беше гладен, но това нямаше значение, важното беше да отмине тъпата болка в главата му.
Събуди се и погледна навън, беше вече тъмно. Беше спал целият ден. Коремът му нададе вой и той побърза да се измие и облече.
Плати за стаята и тръгна към най-близкият ресторант. Помисли си, че хубавото на българите им е това, че на всяка улица можеш да
намериш поне един ресторант, който да те нахрани много прилично. Баровете бяха много по-малко от ресторантите и не трябва да си богат,
за да си позволиш да вечеряш само навън. Видя близката пицария и влезе вътре. Имаше един час на разположение за вечеря. Избра си голяма
пица с много сирене и кашкавал и голяма бутилка минерална вода. Огледа се. Хора имаше, но обичайните лица за този квартал. Предимно проститутки
и тук-таме някой навъсен младеж. Това кално време се беше изписало на лицата на всички и всеки някак безжизнено човъркаше по чинията си,
подпрял морно лакти на дървените маси, с малки китайски покривки и малки вази с изкуствени цветя. Докато чакаше пицата си помисли, че сигурно
ще се сети някога за този свой живот. Прииска му се да пие една водка за всичко това и да го изпрати подобаващо да си ходи по пътя.
После се отказа от тази си идея, не искаше да мирише на алкохол, не искаше да пие изобщо преди да види Аня, а сигурно и никога повече.
Пицата дойде и той бавно я разряза, изчака да изстине и я изяде. Не бързаше за никъде. После плати и се качи в следващото такси.
Харесваше му, че изглежда различно, за първи път обличаше костюм и му хареса усещането на тези дрехи.
Пристигна пред хотел Хилтън десет минути преди десет часа. Влезе уверено през входа на хотела и се отправи към бара. Поръча си един
сок и чаша лед. Взе си двете чаши сам и седна така, че да вижда паркинга от мястото си.
Сребристият мерцедес беше там, на десетина метра от матовото стъкло, зад което седеше и той. Извади от джоба си надупчената тръбичка
от пурите и пъхна батерийката вътре, извади от чашата си парче поразтопен лед, подържа го малко в устата си, докато доби необходимият размер,
пъхна пружинката и преди да затвори тръбичката с капачето, сложи и леда, така, че да притисне пружината достатъчно. После стана от
мястото си и минавайки през бара, каза:
- Връщам се след минута, забравих си нещо в колата. Пригответе ми едно капучино докато се върна.
Барманът кимна разбиращо и продължи да реже нещо зад бара.
Ваня излезе и с уверена крачка се отправи към паркингът на хотела, след секунди беше зад сребристия мерцедес. С едно движение отвори капачето,
а с другата ръка развинти капачката на резервоара. Бръкна в джоба си и пусна тръбичката от мини пурата в улея на резервоара, после завинти
пак капачката и побутна капачето, което услужливо зае старото си място.
Имаше на разположение около две минути, преди , ледът от тръбичката за мини пурите да се стопи и да се смеси с горивото.
Пружината щеше да се изправи, целяща да достигне нейната оптимална дължина, а тогава просто щеше да даде контакт с металът на фолиото.
Щеше да се получи късо съединение, пружината за част от секундата щеше да светне като реотан и цялото съдържание на резервоара щеше да избухне.
Върна се в бара и седна на същата маса. Капучиното дойде веднага с неговото сядане и той се загледа в пяната му. Изведнъж онази болка в
главата му се появи, буквално от нищото, обхвана мозъкът му за секунди и го накара да гледа в ума си как задната врата на сребристия мерцедес
се отваря и от колата се показва детска ръка облечена в жълто яке на вафлички, после се показа лицето на Аня и с големите си сини очи
поглежда хотела. Усети сърцето си в гърлото, искаше да извика, но нещо го душеше, а тогава автомобилът избухна, като подхвърли детското
телце като парцалена кукла и го стовари по очи точно пред краката на Ваня.
Той отлепи очи от пяната и погледна непокътнатият сребрист мерцедес. Той беше точно там на десетина метра от неговият прозорец.
И въпреки, че гледаше към автомобилът, мисълта му
продължи с ужасяваща скорост да му показва картини, които той не помнеше. Или не че не помнеше, а никога не е знаел, че вижда.
Видя първото си убийство по поръчка. Апартамент в скъп хотел и гол мъж в огромното легло. Някъде чуваше писъци на жена, а той
виждаше очите на жертвата. Оцъклен в него, неспособен да издаде звук. Видя страхът в очите му, ужасът от собствената преценка на жертвата
за момента. Видя, че мъжът, който щеше да умре се напикава и огромна жал стегна сърцето на Ваня.
„Това ли убивам аз? Пикльовци.”
Застреля го, докато гледаше очите му и в гърдите му се скъса първата струна, която държеше нещо безценно. После видя следващата
си жертва и следващата, всичките умоляващи с онзи оцъклен поглед в него. Всичките те се оглеждаха в очите му и късаха следващата
струна. Но в моментът, в който той натискаше спусъка, той разбираше, че ги обича. Обича ги, защото го изграждат. Късат всички онези
безсмислени струни и заради тези моменти той ги убиваше. Хем му взимаха нещо безценно, хем му даваха свобода. После пак видя
сребристият мерцедес и детската ръка в жълто яке, видя и лицето на Аня. В него нямаше страх. Имаше само наивност и любопитство.
Последва картина от моменти със своите жертви. Гърмежи, писъци, кръв, струна след струна се късаше вече със звук. Нещо стържеше по
сърцето му, сякаш закрепен предмет поддава от собствената си тежест и полита по стълбище със скърцащ звук.
Болката в главата му го завладя напълно. Той видя как наистина сребристият мерцедес отваря задната си врата.
Видя детската ръка в жълто яке на вафлички. Не искаше да гледа вече, той знаеше какво ще види. Искаше да се втурне и да
умре с нея, но не можеше да помръдне. Мозъкът му продължаваше да прожектира с ужасна скорост картина след картина, като всяка
следваща обръща нещо в сърцето му и предметът беше готов да се срине, помитащ по пътя си всяка любов, всяка болка, всяка тъга и всичко човешко.
„Колко струни има по дяволите?” – Помисли си той и видя лицето на Аня, ококорените и красиви негови очи.
Чу се гръм, прозорците хотел „Хилтън” избухнаха и се посипаха по алеите. Хората превити на кълбо пазеха главите си и не
смееха да погледнат какво става. Но пред прозореца на бара седеше млад господин, чието лице беше цялото с набити матирани стъкла,
а той беше втренчен в детска ръка, нежна и почти прозрачна, с малки капчици кръв по нея. Детското трупче беше легнало по очи в
нехарактерна поза, протегнала малката си ръчичка през изкривената дограма от витрината на дневният бар.
Ваня вече знаеше колко струни е имал в сърцето си, но това вече нямаше никакво значение.
