Постинг
13.06.2007 12:14 -
Нанякъде...
Натисна с пръсти слепоочията.Главата го болеше,а очите му смъдяха от силната утринна светлина.Сякаш не беше пил водка вчера,а я беше плиснал в лицето си.Насили се да прочете още веднъж красиво подредените думи на писмото.Няма грешка...от дъщеря му е!Тази,която не познаваше.Тя него също.Тогава защо изпита вълнение,докато измъкваше плика от пощенската кутия?И що за думи беше намерила за него?Що за обич и що за любов!?
Двайсет години оттогава.Отвори нова бутилка с водка и жадно отпи.Беше оставил мислите и чувствата някъде по своя път.Необичаше изненадите...новостите.Навикът го водеше като верен спътник ръка за ръка.В унес пиеше следобедното си кафе със съседа,после - в кръчмата или запалените брътвежи пред телевизора по време на футболните мачове.И като че ли това беше всичко.Само дето неможеше да спи.Нощем задълбаваше в плиткото блато на виденията.Стискаше очи,а под тях се търкаляха картините.Все някакви гари и хора.Тълпи хора на групички като семейства.Усмихнати,прегърнати и винаги с гръб към него.Все едно че го нямаше.Все едно че той не пътуваше.Защо,за Бога тя се интересуваше от него?Толкова отдавна я изостави.Никога не се бе опитал да я зърне.Беше изключил от съзнанието си нея и майка й.Беше забравил да мисли дори за себе си.Страхуваше се...дълги години страх...пред какво?Пред живота...хората...Бог?
Защо му се случваше това писмо?Надигна бутилката с желанието да се удави.Като мозайка се ронеше отвътре.Още малко и щяха да паднат стените.Закашля се.Щеше ли да остане поне име?
Трябваше да върви...осъзна го.Ще хване влака призори и по обяд ще е там в големия град.Ако това писмо беше истина то значи там горе имаше някой.А писмото беше истина.Усещаше го.И думите за любов...Като пръсти,които дават милостиня,но стискат здраво и не искат да се отделят.Затова е бил този страх.Любовта го застигаше и искаше да го погледне в очите.Озърна се.Нямаше никой.Само цигарите,половин шише водка и открехнатата врата...
Познаваше града,дългите улици...Беше обяд и хората дъвчеха по нещо,а студът розовееше по пръстите им.Усети сухо гърлото си.Вътре в него гореше и трябваше да уталожи пламъка.Отпи няколко глътки.Снегът се усилваше.Вятърът вееше полите на мургавите жени,седнали на тротоара с деца в ръце.Едно слабо момиче притискаше бебе в скута си и се опитваше да го загърне със скъсана жилетка.Той свали якето си.Не чувстваше нищо...това не беше неговия стур,беше нечия чужда зима,не неговата.Не го настигаше,не го валеше,не смиряваше душата му.Наведе се над измръзналото момиче и преметна през раменете му якето.Бебето като че ли спеше.Момичето не каза нищо,не реагира.Дали не броеше наум снежинките?Откри адреса.Високия блок,входа,през който е влизала и излизала дъщеря му.Съмнението тежеще в гърдите му.НЕможеше да се появи просто така и да застане пред нея.Неможеше да си го представи дори.Приклекна до входната врата.Стисна стограмката в джоба си.Минаха часове.Хората влизаха и излизаха,без да забелязват.Само две деца го посочиха и побягнаха като се смееха високо.
Стъмни се.ТРябва да се е унесъл.Някой дръпна ръкава му.Трудно отвори очи.Хубаво младо момиче се беше надвесило:
- Лошо ли ви е?Да повикам ли лекар?
- Не,не се тревожете.Имам среща тук и някак съм задрямал.
- Странно място за срещи в този студ.Мога да ви дам малко пари.
- Мила сте,но няма нужда.Не прося.Сега ще дойде дъщеря ми.Малко се е забавила.
- Радвам се за вас.Аз също чакам.Чакам баща си.Но той не се е забавил,него просто го е нямало.Написах му писмо да знае,че го обичам.Сега се прибирам,но ако искате ще ви донеса едно старо яке да не сте по пуловер...студено е.
Той кимна.Изчака само да се затвори вратата за гърба й...с мъка се изправи и тръгна нанякъде..."студено е...студено е....студено е" последните й думи отекваха в съзнанието му.Чак сега усети студа навън а като се огледа...беше сам.Пое към реката...
Двайсет години оттогава.Отвори нова бутилка с водка и жадно отпи.Беше оставил мислите и чувствата някъде по своя път.Необичаше изненадите...новостите.Навикът го водеше като верен спътник ръка за ръка.В унес пиеше следобедното си кафе със съседа,после - в кръчмата или запалените брътвежи пред телевизора по време на футболните мачове.И като че ли това беше всичко.Само дето неможеше да спи.Нощем задълбаваше в плиткото блато на виденията.Стискаше очи,а под тях се търкаляха картините.Все някакви гари и хора.Тълпи хора на групички като семейства.Усмихнати,прегърнати и винаги с гръб към него.Все едно че го нямаше.Все едно че той не пътуваше.Защо,за Бога тя се интересуваше от него?Толкова отдавна я изостави.Никога не се бе опитал да я зърне.Беше изключил от съзнанието си нея и майка й.Беше забравил да мисли дори за себе си.Страхуваше се...дълги години страх...пред какво?Пред живота...хората...Бог?
Защо му се случваше това писмо?Надигна бутилката с желанието да се удави.Като мозайка се ронеше отвътре.Още малко и щяха да паднат стените.Закашля се.Щеше ли да остане поне име?
Трябваше да върви...осъзна го.Ще хване влака призори и по обяд ще е там в големия град.Ако това писмо беше истина то значи там горе имаше някой.А писмото беше истина.Усещаше го.И думите за любов...Като пръсти,които дават милостиня,но стискат здраво и не искат да се отделят.Затова е бил този страх.Любовта го застигаше и искаше да го погледне в очите.Озърна се.Нямаше никой.Само цигарите,половин шише водка и открехнатата врата...
Познаваше града,дългите улици...Беше обяд и хората дъвчеха по нещо,а студът розовееше по пръстите им.Усети сухо гърлото си.Вътре в него гореше и трябваше да уталожи пламъка.Отпи няколко глътки.Снегът се усилваше.Вятърът вееше полите на мургавите жени,седнали на тротоара с деца в ръце.Едно слабо момиче притискаше бебе в скута си и се опитваше да го загърне със скъсана жилетка.Той свали якето си.Не чувстваше нищо...това не беше неговия стур,беше нечия чужда зима,не неговата.Не го настигаше,не го валеше,не смиряваше душата му.Наведе се над измръзналото момиче и преметна през раменете му якето.Бебето като че ли спеше.Момичето не каза нищо,не реагира.Дали не броеше наум снежинките?Откри адреса.Високия блок,входа,през който е влизала и излизала дъщеря му.Съмнението тежеще в гърдите му.НЕможеше да се появи просто така и да застане пред нея.Неможеше да си го представи дори.Приклекна до входната врата.Стисна стограмката в джоба си.Минаха часове.Хората влизаха и излизаха,без да забелязват.Само две деца го посочиха и побягнаха като се смееха високо.
Стъмни се.ТРябва да се е унесъл.Някой дръпна ръкава му.Трудно отвори очи.Хубаво младо момиче се беше надвесило:
- Лошо ли ви е?Да повикам ли лекар?
- Не,не се тревожете.Имам среща тук и някак съм задрямал.
- Странно място за срещи в този студ.Мога да ви дам малко пари.
- Мила сте,но няма нужда.Не прося.Сега ще дойде дъщеря ми.Малко се е забавила.
- Радвам се за вас.Аз също чакам.Чакам баща си.Но той не се е забавил,него просто го е нямало.Написах му писмо да знае,че го обичам.Сега се прибирам,но ако искате ще ви донеса едно старо яке да не сте по пуловер...студено е.
Той кимна.Изчака само да се затвори вратата за гърба й...с мъка се изправи и тръгна нанякъде..."студено е...студено е....студено е" последните й думи отекваха в съзнанието му.Чак сега усети студа навън а като се огледа...беше сам.Пое към реката...
Напрово ме разби,все едно прочетох разказ на О'Хенри. Браво!!!!!!!!!
цитирай
2.
анонимен -
e4aj
13.06.2007 15:57
13.06.2007 15:57
ZA JALOST POZNAVAM EDIN CHOVEK KOITO SLED NIAKOLKO GODINI SHTE POSTAPI SASHTO KATO TVOIAT GEROI.....BABA TI VANGA ODAVNA E KAZALA;NEISKAI MNOGO ZA DA MOJESH DA PLATISH TSENATA;
цитирайпрекрасно написано, толкова тъжно и истинно ...Пишеш невероятно !
цитирайАз съм малко фаталистка.Пое към за реката означава ли това което всеки на пръв прочит би си помислил? Сложно е толкова години да си пропуснал.Нито можеш да наваксаш, нито можеш да поискаш прошка.Хареса ми градацията на настроението.Развръзката не е разрешението, но едва ли някой може да се справи с толкова угризения .Поздрави и от мен!!!
цитирайНе е О'Хенри ама и О'Доорс не е хаха
цитирай
